Дългова криза в еврозоната
From Wikipedia, the free encyclopedia
Кризата в еврозоната (често наричана още криза с еврото) е продължаваща криза, която засяга страните от еврозоната от края на 2009 г.
Тя представлява комбинация от криза на публичния дълг, банкова криза и криза на растежа и конкурентоспособността. Това се изразява в следното – някои страни срещат трудности при финансирането си и доходността по държавните им облигации нараства, банките са декапитализирани и се сблъскват с ликвидни проблеми и икономическият растеж в еврозоната е слаб и нееднакво разпределен в отделните страни. Кризата прави трудно или невъзможно за някои държави в еврозоната да платят или да рефинансират държавния си дълг, без помощта на трети страни.[1]
През 1992 г. членовете на Европейския съюз подписват Договора от Маастрихт, по силата на който те се ангажират да ограничат дефицитите си и нивата на задлъжнялост. Въпреки това, в началото на 2000 г., редица страни членки не успяват да останат в границите на критериите от Маастрихт и се насочват към секюритизация на бъдещи държавни приходи, за да намалят дълговете си и/или дефицитите. Държавите продават права за получаване на бъдещи парични потоци, което позволява на правителствата да наберат средства, без да нарушават поставените цели за стойностите на дълга и дефицита, но избягвайки най-добрите практики и игнорирайки международно признати стандарти. Това позволява на държавите да прикрият нивата на дефицита и дълга си, чрез комбинация от техники, включително противоречиво счетоводство, задбалансови сделки, както и използването на сложни валутни и кредитни дериватни структури.
От края на 2009 г. сред инвеститорите се разпространяват страхове от криза с държавния дълг, в резултат на нарастващите нива на частните и държавни дългове по целия свят, заедно с вълна от понижаване на рейтингите в някои европейски държави. Причините за възникването на кризата варират според отделните страни. В някои страни частните дългове, произтичащи от балона на недвижимите имоти, се превръщат в държавен дълг в резултат на спасяването на банковите системи и правителствената реакция към забавянето на икономиките, след спукването на балона. В Гърция високите възнаграждения в публичния сектор и пенсионните ангажименти са свързани с увеличение на дълга. Структурата на еврозоната, като паричен съюз (т.е. една валута) без фискален съюз (напр. различни данъчни и обществени пенсионни правила), допринася за кризата и вреди на способността на европейските лидери да отговорят на предизвикателствата. Европейските банки притежават значителна част от държавния дълг, така че се засилват притесненията относно платежоспособността на банковите системи или самите държави.[2]
Притесненията се засилват в началото на 2010 г. и след това,[3] принуждавайки европейските страни да приложат серия от мерки за финансова подкрепа, като Европейския фонд за финансова стабилност (EFSF) и Европейския стабилизационен механизъм (ESM).
Освен всички политически мерки и спасителни програми, предприети за борба с кризата в еврозоната, Европейската централна банка (ЕЦБ) също изпълнява своята роля, чрез намаляване на лихвените проценти и предоставяне на евтини заеми на стойност повече от един трилион евро, за да поддържа парични потоци между европейските банки. На 6 септември 2012 г. ЕЦБ успокоява финансовите пазари, като обявява свободна неограничена подкрепа за всички страни от еврозоната, които участват в програмата за спасяване на състоянието на държавите от EFSF/ESM. Като инструмент на тази подкрепа са операциите по изкупуване на емитирани вече ДЦК (на вторичния пазар) от тези държави, като по този начин ЕЦБ спомогна за понижаване на цената на финансирането им, чрез нови емисии.[4]
Кризата не само доведе до неблагоприятни икономически последици за най-лошо засегнатите страни, но също така оказва значително политическо въздействие върху управляващите правителства в 8 от 17-те страни от еврозоната, което доведе до смяна на властта в Гърция, Ирландия, Италия, Португалия, Испания, Словения, Словакия и Холандия.
Кризата в еврозоната се превръща в социална криза за най-засегнатите страни, като Гърция и Испания имат най-висок процент на безработица във валутния съюз – 27% в средата на 2013 г.[5]