Син на Енрико Понти и Джована Ригоне, Джо Понти завършва архитектура в тогавашния Кралски висш технически институт (бъдеща Миланска политехника) през 1921 г., след като прекъсва обучението си по време на участието си в Първата световна война. През същата година се жени за благородничката Джулия Вимеркати от старо семейство от Брианца, от която има четири децаː Лиза, Джована, Летиция и Джулио.[1]
20-те и 30-те години
Първоначално, през 1921 г., той отваря студио заедно с архитектите Мино Фиоки и Емилио Ланча (1926 – 1933). След това преминава към сътрудничество с инженерите Антонио Форнароли и Еудженио Сончини (1933 – 1945). През 1923 г. участва в Първото биенале на декоративни изкуства в Монца и впоследствие участва в организирането на различни триеналета, както в Монца, така и в Милано.
През 20-те години започва дейността си като дизайнер в керамичната промишленост, преработвайки цялостно стратегията за индустриален дизайн на компанията „Ричард Джинори“ː със своята керамика печели „Гран при“ на Международната изложба за модерни декоративни и промишлени изкуства в Париж през 1925 г.[2] През онези години продукцията му се основава повече на класически теми, като изглежда по-близо до движението Новеченто, изразител на Рационализма.[3] През същите години започва и редакторската си дейност: през 1928 г. основава списание „Домус“, което ръководи до смъртта си, с изключение на периода 1941-1948 г., когато е главен редактор на сп. „Стиле“.[3] . Заедно със списание „Казабела“ „Домус“ е центърът на културния дебат за италианската архитектура и дизайн през втората половина на XX век.[4]
Дейността на Понти през 30-те години се простира до организирането на Петото триенале в Милано (1933) и създаването на декори и костюми за Театро ла Скала.[5] Участва в Асоциацията за индустриален дизайн (ADI) и е сред поддръжниците на наградата ,Златен пергел“ (Compasso d'Oro), насърчавана от универсалния магазин „Ринашенте“.[6] Освен всичко друго той получава множество национални и международни награди, като най-накрая става редовен професор във Факултета по архитектура на Миланската политехника през 1936 г. – позиция, която заема до 1961 г. През 1934 г. Италианската академия му присъжда наградата „Мусолини“ за изкуство.[7]
През 1937 г. той възлага на Джузепе Чезети да създаде голям керамичен под, изложен на Универсалното изложение в Париж, в зала, където има и творби на Джино Северини и Масимо Кампили.
40-те и 50-те години
През 1941 г., по време на Втората световна война, Понти основава списанието за архитектура и дизайн на фашисткия режим „Стиле“, което ясно подкрепя оста „Рим-Берлин“. Списанието затваря след англо-американската инвазия в Италия и поражението на италиано-германската ос. През 1948 г. Понти отваря отново списание „Домус“, където остава редактор до смъртта си.
През 1951 г. архитектът Алберто Росели се присъединява към студиото заедно с Форнароли.[8] През 1952 г. Понти основава студиото „Понти-Форнароли-Росели“ с архитекта Алберто Росели.[9] Тук започва периодът му на най-интензивна и плодотворна дейност както в архитектурата, така и в дизайна, изоставяйки честите връзки с неокласическото минало и фокусирайки се върху по-иновативни идеи.
60-те и 70-те години
Между 1966 и 1968 г. Понти си сътрудничи с предприятието за производство на керамика „Франко Поци“ от Галарате.
Умира в Милано през 1979 г. на 87-годишна възраст и е погребан в Монументалното гробище на Милано.[10] Името му заслужава изписване в храма на славата на същото гробище.[11]
Центърът за изследване на комуникацията и архивът на Парма съхранява колекция, посветена на Джо Понти, състояща се от 16 512 скици и рисунки, 73 модела и макета. Архивът на Понти[9] е дарен от наследниците му (Анна Джована Понти, Летиция Понти, Салваторе Личитра, Матео Личитра, Джулио Понти) през 1982 г. Този фонд, чийто дизайнерски материал документира произведенията, създадени от миланския дизайнер от 20-те до 70-те години на XX век, е публичен и достъпен за справка.
Джо Понти проектира много обекти в най-разнообразни области – от театрални декори, през лампи, столове, кухненски предмети, до интериора на лайнер.[12] Първоначално в керамичното изкуство неговият дизайн отразява Виенския сецесион и твърди, че традиционната декорация и модерното изкуство не са несъвместими. Неговото повторно свързване и използване на ценностите от миналото намира поддръжници във фашисткия режим, склонен да защити „италианската идентичност“ и да възстанови идеалите на „романизма“, който е напълно изразен в архитектурата с опростения неокласицизъм на Марчело Пиачентини.
През 1950 г. Понти започва да се занимава с проектиране на „оборудвани стени", тоест на цели сглобяеми стени, които позволяват да се задоволят различни нужди, интегрирайки тела и оборудване, които дотогава са били независими в една система. Понти е известен и с проекта за стол „Суперледжера“ („Суперлек“) от 1955 г. (произведен от Касина)[13], създаден от вече съществуващ обект и обикновено ръчно изработен: столът „Киавари“[14], подобрен като материали и изпълнение.
Понти реализира Школата по математика[15] (едно от първите произведения на Италианския рационализъм) в Университетския град на Рим през 1934 г. и първата от офис сградите на компанията „Монтекатини“ в Милано през 1936 г. Последната, със силно лични характеристики, е повлияна в своите архитектурни детайли, с изискана елегантност от призванието на архитекта като дизайнер.
През 50-те години стилът на Понти става по-иновативен[16] и въпреки че остава класически във втората офис сграда на Монтекатини (1951), той е напълно изразен в най-значимата му сграда: небостъргачът „Пирели“ на площад „Дука д'Аоста“ в Милано (1955 - 1958 г. ).[17] Произведението е изградено около централна структура, проектирана от Пиер Луиджи Нерви (127,1 m). Сградата изглежда като тънък и хармоничен лист от кристал[18], който разрязва архитектурното пространство на небето, проектиран върху балансирана окачена фасада и чиито дълги страни се стесняват в почти две вертикални линии. Това произведение, също с характера си на „превъзходство“, с право принадлежи на Модернистичната архитектура в Италия.[19]
1936 Стол a volute, представен на 6-то триенале в Милано, произведен от Каза е Джардино, след това (1946) от Касина и 1969 от Монтина
1936 Мебели за дома и градината, Милано
1938 Тъкани за Виторио Ферари, Милано
1938 Фотьойли за дома и градината
1938 Стоманена въртяща се седалка за Кардекс
1947 Интериор на влака „Сетебело“
1948 Сътрудничи с Алберто Росели и Антонио Форнароли за създаването на Корнута – първата машина за еспресо с хоризонтален бойлер, произведена от Павони
1949 Сътрудничи с механичните работилници на Виза във Вогера и създава шевната машина „Визета“
1952 Сътрудничи с AVE, създавайки електрически ключове