Външна политика на Русия
From Wikipedia, the free encyclopedia
Външната политика на Русия се ръководи от президента на Руската федерация и се осъществява от нейното правителство, главно чрез външното ѝ министерство, спрямо други държави, страни, народи, чуждестранни граждани, международни организации и блокове от държави.
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: 1. източници от превежданите пасажи в съответните уикипедии следва да бъдат пренесени в статията; 2. преводът на много места е неточен. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Възстановяването на дипломацията на Русия започва от Борис Елцин (1996 – 1999) след разпадането на федералната държава СССР и продължава по времето на неговия наследник Владимир Путин. Основава се на политическия реализъм, като основните цели са свързани с националните интереси на Русия. Готовността на руските лидери за възстановяване на бившия престиж на тяхната държава като суперсила е сред най-забележителните неща в началото на 21 век.
Като най-близки съюзници на Русия могат да се определят Беларус, Армения, Казахстан, Таджикистан, държави с неутрална или прозападна позиция в отношенията си с Русия са Азербайджан, Нагорни Карабах, Грузия, Туркменистан, Украйна, Естония и други.
Външната политика на Русия през първото десетилетие на новия век коренно се различава от тази, провеждана от първите постсъветски ръководители след разпадането на СССР (декември 1991 г.). Първоначално те продължават да се ръководят от провъзгласената от М. Горбачов концепция за „новото политическо мислене“, за създаването на „единен свят“ въз основа на „общочовешките ценности“ и живеят с илюзията за бърза интеграция в структурите на Запада. И получават жесток урок. Основата за неуспехите и провалите във външнополитическите планове на Москва се корени не само в нереалните планове за бързото сближаване със Запада. Тя е заложена в подписаната от М. Горбачов на 19 ноември 1990 г. Парижка харта за образуване на нова и свободна Европа, както и в Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ), сключен също така на 19 ноември 1990 г. от страните, членуващи в НАТО и в Организацията на Варшавския договор (ОВД). ДОВСЕ ограничава броя на тежките въоръжения и установява квоти за бойна техника на всяка от страните участнички в Договора. Общата им сума е разделена поравно между НАТО и ОВД. Договорът задължава всеки участник един път на шест месеца да информира своите партньори за наличие на тези въоръжения в една или друга точка на своята страна (в нейната европейска част) и да осигурява условия за проверка на подадените сведения. ДОВСЕ обаче влиза в действие на 9 ноември 1992 г., когато СССР и Варшавският договор вече не съществуват. В резултат квотите за въоръжения в НАТО започват да превишават руските по някои показатели 5−6 пъти. Освен че се създава военна диспропорция между Русия и НАТО, извеждането на съветските войски от Източна Европа и Прибалтика превръща тези региони в сфера на пряко влияние на НАТО.