Бурята
From Wikipedia, the free encyclopedia
„Бурята“ (на английски: The Tempest) обикновено се смята за последната пиеса на Уилям Шекспир. Първото известно представление се е състояло на 1 ноември 1611 г. в Двореца Уайтхол в Лондон. Била е представяна също в Глоуб Тиътър и Блекфрайърс. Обикновено е класифицирана като един от късните му романси, в които Шекспир проявява загриженост за семейните връзки и помирение с митичните обстоятелства.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Буря.
Бурята | |
The Tempest | |
Просперо и Ариел, картина на Уилям Хамилтън от 1797 г. | |
Информация | |
---|---|
Автор | Уилям Шекспир |
Създадена | 1610 – 1611 |
Оригинален език | английски |
Жанр | драма |
Вид | драма |
Премиера | 1 ноември 1611 Двореца Уайтхол Глоуб Тиътър |
Бурята в Общомедия |
Действието се развива на отдалечен остров, където магьосникът Просперо, пълноправният княз на Милано крои планове да върне дъщеря си Миранда на нейното законно място, използвайки илюзия и умело манипулиране. Той призовава буря, за да накара узурпиращия си брат Антонио и неговия съучастник крал Алонсо от Неапол да повярват, че са корабокруширали и изоставени на острова. Там неговите машинации водят до разкриването на скромната същност на Антонио, спасяването на краля и брака на Миранда със сина на Алонсо, Фердинанд.
Очевидно няма един-единствен източник за сюжета на „Бурята“, но изследователите виждат паралели в „Науфрагиум“ на Еразъм, в De orbe novo на Питър Мартир и в свидетелствата от първо лице на Уилям Стрейчи и Силвестър Джордан за истинското корабокрушение на кораба „Sea Venture“ на Бермудските осторови, и последвалия конфликт между сър Томас Гейтс и сър Джордж Съмърс. В допълнение, една от речите на Гонсало произлиза от есето на Монтен за канибалите и голяма част от речите на Просперо отразяват речта на Медея от Овидиевата поема „Метаморфози“. Балът с маски в четвърто може би е бил по-късно допълнение, вероятно в чест на сватбата на принцеса Елизабет и Фредерик V през 1613 г. Пиесата е публикувана за първи път в „Първото портфолио“ от 1623 г.
Историята лежи на традицията на романтиката и е повлияна от трагикомедията, дворцовия маскен бал и може би от комедията дел'арте. Тя се различава от другите пиеси на Шекспир с по-строгия, по-организиран неокласически стил. Критиците виждат „Бурята“ като изключително загрижена за собствената си природа пиеса, те често описват връзки между „изкуството“ и театралната илюзия на Просперо, а ранните критици виждат Просперо като образът на самия Шекспир – отричането му от магията е равнозначно на оттеглянето на Шекспир от сцената. Пиесата описва Просперо като рационален, а не окултист, затова може да се направи съпоставка със Сикоракса, чиято магия често се описва като разрушителна и ужасна, докато тази на Просперо е чудна и красива. В началото на 1950 г. с публикуването на „Психология на колонизацията“ от Доминик Манони, „Бурята“ е разглеждана все повече и повече през призмата на постколониалната теория.
„Бурята“ не привлича вниманието на публиката преди забраната за изпълнението на пиесите през 1642 г.; тя постига популярност едва след Реставрацията, а след това се среща само в адаптирани версии. В средата на 19 век театралните представления започват да възстановяват оригиналния Шекспиров текст, а през 20 век критиците и учените предприемат значителна преоценка на стойността на пиесата дотолкова, доколкото тя се смята за една от Шекспировите най-великите дела. Тя е била адаптирана няколко пъти в различни стилове и формати: в музиката, има най-малко 46 опери на композитори като Фроментал Халеви, Зденек Фибич и Томас Адес; оркестрови произведения на Чайковски, Артър Съливан, Жан Сибелиус и Артър Хонегер; и песни от такива разнообразни изпълнители като Ралф Вуан Уилямс, Майкъл Нюман и Пийт Сейгър; в литературата – Пърси Биш Шели пише поемата „With a Guitar, To Jane“, а Уистън Хю Одън – поемата „Морето и огледалото"; Маргарет Лорънс написва романите „Aimé Césaire“ и „The Diviners“; художници като Уилям Хогарт, Хенри Фюзли и Джон Еверет Милаис създават картини по пиесата, а на екран се появяват версии на Херберт Трий през 1905 г., научнофантастичният филм „Забранената планета“ през 1956 г., „Книгите на Просперо“ от Питър Грийнауей през 1991 г. с участието на Джон Гилгуд като Просперо, през 2010 г. се появява и филмовата версия на Джули Tаймор, в която Просперо се променя в Проспера, изиграна от Хелън Мирън; Дез Макенф на стратфордския Шекспиров фестивал продуцира версия, в която участва Кристофър Плъмър.