Броненосен крайцер

Броненосен крайцер е клас крайцери, използвани от втората половина на XIX до началото на XX век. Те са втори по сила клас военни кораби във водещите флотове след броненосците. Най-характерната черта в броненосните крайцери е броневият пояс по водолинията.

По принцип този клас кораби отстъпва на броненосците по огнева мощ и защита, но ги превъзхожда по скорост и автономност.^[1] Корабите от този клас имат предназначение да възпрепятстват вражеските комуникации, да водят ескадрено разузнаване, а в последния стадий от своето развитие – да бъдат бързореагиращата част на главните сили на флота. Развитието на броненосните крайцери завършва с началото на Първата световна война във връзка с революционните промени, които настъпват във военноморската техника. Впоследствие техните задачи изпълняват линейните и тежки крайцери.

Първоначална идея

През 60-те години на XIX век водещите морски държави започват масово строителство на броненосни кораби. В самото начало няма утвърдени класове и типове кораби, заради което към броненосните съдове се отнасят много разнообразни кораби – с водоизместимост от над 10 000 тона до по-малко от 1500 тона.^[2] Наричат се различно: от броненосец, броненосна фрегата, броненосна корвета и даже броненосни шлюпове. Все пак нито един от гореизброените не може да се определи като крайцер поради ниската скорост и малката далечина на плаване.^[2]

За изолиране на вражеските държави се използват фрегати, корвети и клипери, поради вярването, че високата скорост сама по себе си е сигурна защита. Несъстоятелността на тази концепция излиза наяве за първи път през 1877 година, когато два добре въоръжени британски кораба не успяват да се справят с малкия, но брониран, перуански монитор „Уаскар“, а самите те не са потопени само заради неумението на противниковите артилеристи.^[3] След този инцидент уязвимостта на небронирания крайцер става очевидна. Алтернативите за решаване на този проблем са две. Първата е прикриването на жизненоважните части на съда с бронирана палуба, впоследствие и скосяването ѝ към борда: така се появява бронепалубният крайцер.^[3] Вторият вариант е поставянето върху корпуса на кораба на броневи пояс, защитаващ борда по водолинията.

Идеята за брониране на борда е предложена за пръв път през 1868 година адмиралът от руския флот Андрей Александрович Попов. Руското първенство не е случайно. От началото на 60-те години на XIX век Руския императорски флот активно се готви за оспорване и пресичане на британските комуникации, а заради географското положение на империята излиза наяве нуждата от бързоходни, високоавтономни кораби, способни на преходи от Балтийско море до Далечния Изток на Русия.^[3] От гледна точка на явното превъзходство на вероятния противник в броя, състава и вида на флота му, необходимостта от повишаване на бойната устойчивост на руските крайцери е очевидна.

Първите единици такива кораби често са наричани „забронирани“ или „опоясени (опасани)“ крайцери (на английски: belted cruiser). Понеже често тесният броневи пояс не защитава много от важните части на кораба, последващата еволюция на класа води до появата на бронева (бронирана) палуба, захлупваща пояса.^[3]

Важно е да се отбележи, че първоначално терминът „крайцер“ обозначава само тактическото предназначение на кораба, а не неговия клас. Дълго време броненосните крайцери се наричат фрегати и едва в края на XIX век са преквалифицирани на крайцери. В руския флот това става през 1892 година, когато всички броненосни фрегати получават името крайцер от 1-ви ранг.^[4]

В Русия

През 1868 година адмирал Андрей Попов представя проект за преустройство на дървената фрегата „Генерал-адмирал“ в крайцер, който да действа срещу комуникациите на вероятния противник, под който се има предвид главно Великобритания. За да се намали вероятността от тежки повреди по време на бойни действия, изискващи ремонт в док, което за автономно действащ рейдер е нереално, е решено той да носи защита по водолинията от желязна броня, което и води до възникване на идеята за броненосен океански крайцер. Проектът е приет за осъществяване, но става ясно, че корпусът на фрегатата „Генерал-адмирал“ е в недобро състояние и Морското министерство решава да построи нов кораб със същото име, който постъпва на служба през 1875 г.^[5]

Бронята на крайцера „Генерал-адмирал“ е от железни плочи и има дебелина до 152 mm, смятано за достатъчно за защита от оръдията на средния калибър, като при това самият крайцер е въоръжен с тежки оръдия 203 mm, разположени в спонсони по борда.^[6] „Генерал-адмирал“ става първият в света броненосен крайцер:^[7]^[8]

„	Най-оригиналните проекти спрямо обикновените типове военни съдове могат да се видят в руския флот, в който опоясените крайцери се появяват за пръв път. Руското морско ведомство е пионер в решаването на въпросите за търсенето на висока скорост и съществена защита от снарядите на повечето кораби, което се осъществява в броненосните крайцери.^[9]	“
Ежегодник Брассея „The British Navy“

Основна задача на новия кораб е кръстосване на търговските пътища, актуално във връзка с напрегнатите руско-британски отношения. Наличието на бордова броня трябва рязко да усили бойната устойчивост на рейдера. Две години по-късно е построена фрегатата „Александър Невски“, чието име малко преди пускането на вода е сменено на „Херцог Единбургски“.

Успешният проект решава съдбата на фрегатата „Минин“, която от 10 години стои недовършена след неуспешния опит за създаване на броненосец с кули: фрегатата е прекроена по образец на „Генерал-адмирал“, влизайки в строй дванадесет години след залагането, като с това поставя тъжен „рекорд“ по бавно строителство в Руския императорски флот.^[10]

Към 1880 година Попов подготвя проект за нов броненосен крайцер, по който през 1884 – 1885 са построени два кораба: „Дмитрий Донски“ и „Владимир Мономах“. Тяхната броня е по-здравата желязо-стоманена броня тип „компаунд“, а главният калибър е намален, за да се увеличи броят на оръдията.^[11] Както и предшествениците им, двата крайцера имат и класическо ветроходно задвижване, но фактически са първите чисто парни крайцери на руския флот. На тях за пръв са поставени постоянни винтове, а не повдигащи се. Поради голямото съпротивление, което създават постоянните винтове, платната на двата кораба почти не са използват за задвижване.^[5]

В 1888 година влиза в строй броненосният крайцер „Адмирал Нахимов“. В качеството на образец е построеният по френска мода британски тип „Импириус“^{[Ком. 1]}^[12] с характерното за него ромбоидно разположение на оръдията от главния калибър, въпреки че самите британски моряци вече описват схемата като не особено удачна. Този проект дори поражда слухове, че чертежите на британския кораб са откраднати от руското разузнаване.^[13] Въпреки това по всички основни елементи руският кораб е доста различен от британския, който и сам е построен по френски образец.

Появата на такъв несъвършен кораб буди във Великобритания голямо недоумение.^[14] Формално корабът изглежда доста внушително: 8 оръдия от главния калибър 203 mm са в четири барбетни установки с леко куполоподобно прикритие, разположени ромбично,^[15] което на теория позволява във всяка точка на пространството да се концентрира огънят на шест от тях, но на практика – само на четири, както на всички „френски ромбове“, заради пораженията върху собствените надстройки и палуба от дулните газове. Бронираният пояс е със сериозна дебелина около парната машина, но е твърде къс.^[16] Адмиралите от старата школа настояват и за пълно ветрилно въоръжение, независимо че с ход по вятъра „Нахимов“ е доста бавен, а самите платна не се отразяват добре на мореходните качества при ход „под пара“.^[12] Въпреки това през 1904 – 1905 г., в състава на 2-ра Тихоокеанска ескадра, корабът прави преход през два океана до мястото на Цушимското сражение.

Неудовлетворено от подражанието на чужди образци, руското морско ведомство решава да развие „руски тип“ броненосен крайцер на основата на „Владимир Мономах“.^[17] В процеса на проектирането на „Памят Азова“ се правят толкова много допълнителни усъвършенствания, че за да се избегне претоварване, намаляват ширината на бронирания пояс, превръщайки го в тънка лента.

„	Крайният резултат бил странен – с по-малка дебелина на бронята от „Нахимов“ и по-малка защитена площ от „Мономах“.	“
Кофман В. Л. „Образцовые“ крейсера^[17]

Най-доброто представяне на кораба е ролята на „яхта“ за бъдещия император Николай II по време на плаването му през 1890 – 91 г.

Във Великобритания

Почти едновременно с „Генерал-адмирал“, британският флот получава своя първи броненосен^{[Ком. 2]} крайцер – „Шенън“ (на английски: Shannon). В Русия приемат, че това е отговор на собствените им броненосни крайцери.^[18] Самите британци признават, че „причината за неговата поява в състава на флота е малко неясна“.^[5] Резултатът е неудовлетворителен: „бюджетен“, но брониран кораб, което прави „Шенън“ слаб за борба с броненосците на противника и в същото време бавен, за да преследва вражеските рейдери.^[19]

„	Освен че не можем да наречем „Шенън“ ефективна бойна единица, той е неудачен и като кораб. Неговите създатели се опитват, за малката му водоизместимост, да вложат твърде много неща.	“
Паркс О. Линкоры Британской империи. Ч.II. Время проб и ошибок.^[20]

Според британски оценки, корабът ще се справи с руските крайцери в бой един срещу един, но не съответства на високите стандарти на британския флот.^[21]

Според други източници „Шенън“ е преди всичко отговор на френските малки „колониални“ броненосци тип „Алма“ и „Ла Галисониер“, а също и появата на малки второкласни броненосци в страни от двете Америки и Азия и едва на второ място – като отговор на усилването на руския крайцерски флот.^[22] Независимо от разликите в класификацията, английският „крайцер“ се смятал за равен с второкласните броненосци по сила и успешно може да се сражава с тях. За изпълнение на крайцерски задачи се смята, че не е подходящ. След битката в залива Пакоча ясно проличава необходимостта от броненосни кораби в открития океан.

След относителния неуспех с „Шенън“, британците в периода 1878 – 1881 строят два усъвършенствани крайцера тип „Нелсън“ (на английски: Nelson). Това е като следствие от появата на новите руски броненосни крайцери. Увеличената водоизместимост с 40% подобрява мореходността и позволява да се постави на корабите цял броневи пояс, който липсва в носовата част при предшественика им.^[20] Въпреки това те носят основния недостатък на „Шенън“: твърде са слаби за сериозен противник и твърде бавни за преследване на крайцери.

„	В края на краищата те се превръщат в „сива посредственост“ с много съмнителна ценност за ескадрен бой и твърде големи за защита на търговските пътища.	“
Паркс О. Линкоры Британской империи. Ч.II. Время проб и ошибок.^[23]

След три единични сравнително неуспешни броненосни крайцера британците се ориентират към строеж на еднотипните броненосни крайцери тип „Империус“ – „Империус“ (на английски: Imperieuse) и „Уарспайт“ (на английски: Warspite). Мотив за строежа са както лошите отношения с Русия, така и също немного добрите с Франция. Водоизместимостта отново нараства и като цяло този тип се смятал за добра артилерийска платформа,^[24] но със самата артилерия възникват проблеми. Търсейки равномерна стрелба във всички посоки, британските конструктори използват отново ромбичната схема за главния калибър – 4х1 234 mm оръдия. На първите учебни стрелби станало ясно, че насочването на главния калибър в една посока ще повреди надстройките. Друг негатив е практическата незащитеност на борда при пълно натоварване, защото броневият пояс напълно се оказва под водата.

„	Най-доброто, което можем да отбележим в тях, е бордовият залп от три 243 mm и пет 152 mm оръдия при скорост 16 възела. За всичко останало в проекта те твърдо могат да се нарекат „дръгливи кранти“ от епохата на викторианския броненосен флот и при изказването си в парламента, адмирал Дж. Комерел ги определя като „практически пълен провал на идеята за съвременен кораб, неудачно проектирани, лошо построени и абсолютно опасни“ – въпреки че подобна критика може да се определи като твърде сурова и рязка.	“
Паркс О. Линкоры Британской империи. Ч.III. Тараны и орудия-монстры.^[25]

Последният опит през 70-те и 80-те години на 19 век за броненосен крайцер за Кралския военноморски флот на Великобритания е проектът „Орландо“, изпълнен в 7 единици. Умерена водоизместимост, посредствени скоростни качества, силно въоръжение и наистина дебела броня, но твърде тесен броневи пояс, са параметрите на този тип кораби. Значителното претоварване също както и при предшествениците им води до това, че пояса е почти под вода, а бордовете са практически незащитени. Това са броненосни крайцери, които са първите от класа без ветрилно въоръжение първоначално по проект.^[26]

След тези опити британците задълго се отказват от строителство на броненосни крайцери.

В Япония

След Реставрацията Мейджи Япония започва активна модернизация в армията и флота, използвайки активно техническите достижения на Запада. Във военноморското строителство японците използват предимно опита на законодателя на модата – Великобритания. Когато в състава на Кралския флот се появяват първите броненосни крайцери, японците също искат да имат нещо подобно. За „истински“ крайцери парите са малко и поръчката към британските коробостроителници е за двойка сравнително малки и архаични броненосни фрегати тип „Хией“^[27] („Хией“ и „Конго“), като те стават основата на новия японски флот в 80-те години на XIX век. В средната част на корпуса „Хией“ имали доста силна 114 mm защита по водолинията, но в краищата на корпуса тя намалява до 76,2 mm, а артилерията остава напълно незащитена.

Малко по-късно към тях се присъединява по-големият кораб от същия клас – броненосната фрегата „Фусо“,^[28] който всъщност е умалено копие на английските казематни броненосци. Корабът отново е построен във Великобритания.

В западната литература тройката кораби се разглеждат като броненосци втори клас, а не като крайцери, каквато е и фактическата им служба в Югоизточна Азия през онези години.

През 60-те и 70-те години на 19 век, в рамките на първите експерименти с броня, всъщност са построени много подобни малки кораби – броненосни шлюпове и корвети, които е трудно да се класифицират според съвременните мерки; те са доста слаби за броненосци, а за да се отнесат към крайцерите са с недостатъчна скорост и автономност на плаване.

Като извод може да се каже, че даденият тип боен кораб не става популярен сред военните на водещите морски държави. Фактически всичко се ограничава до строежа на малък брой броненосни крайцери в две държави, Русия и Великобритания, като последната създава тези бойни единици в противовес на руските. И докато за Русия, която практически няма съвременни мореходни броненосци, океанските броненосните крайцери с тяхната способност дълго време да действат далеч от базите действително имат голяма ценност в качествето им на инструмент за прекъсване на морските комуникации на вероятния противник, то за Великобритания ценността на такива сравнително скъпи, но с ограничена област на употреба бойни единици е съмнителна.

За тази непопулярност има и технически фактори. Несъвършенството на желязната и даже желязно-стоманената броня води до необходимост плочите на бронята да се правят доста дебели, а от друга страна ниската мощност на парните машини тогава не позволява крайцерите да съчетават пълноценно брониране и приемлива скорост. Всъщност всички образци са компромис с ограничена площ на бронята по водолинията. Като се прибави и характерната за корабостроенето от онези времена претовареност на корабите, това води до незащитеност на почти целия надводен борд.^[29]

Определена роля има и консервативността на военните моряци:

„	Независимо от всички разчети, че използването на ветрилна тяга в броненосните крайцери е неикономично, изключително силният стереотип в морските специалисти, да се спестяват въглища чрез движение с платна, е невъзможно да се преодолее.	“
Паркс О. Линкоры Британской империи. Ч.III. Тараны и орудия-монстры.^[30]

Крайният резултат след сваляне от стапелите – странни кораби – много слабо въоръжени и защитени за използването им в линеен боен строй, и едновременно твърде бавни за използване като крайцери. Не е учудващо, че през онези години този тип кораби не получават голямо разпространение.^[31]

Към 1890 година започва модата на броненосните крайцери в почти всички големи морски държави, но всяка от тях поема свой път на развитие, което прави образците доста разнообразни.

Във Франция

Както често се случва, французите са първи и в създаването на броненосния крайцер от нов тип. Тласък за това е появата на фугасните снаряди с пикринова киселина. Резултатите от проведените през 1886 година стрелби с такива снаряди по стария броненосец „Беликез“^[32] (на френски: La Belliqueuse) шокират френските военни моряци:

„	Корабите с недостатъчно брониране стават изведнъж силно уязвими. „Защитените“, т.е. бронепалубните, съдове, с бронирана палуба само по водолинията, при обстрел ще загубят цялата си артилерия, ще се запалят или дори потънат, дори и запазвайки вече безполезните машинарии и погреби.	“
Кофман В. Л. „Бронированный ёж“ и его потомки^[33]

Същото касае в голяма степен и броненосните крайцери от първо поколение, с площ на вертикалната броня не по-голяма от проекцията на бронирана палуба на аналогичен бронепалубен кораб, с корекцията, че все пак наличието на малкия броневи пояс ги предпазва от пробойни в средната част на корпуса. Дори и в този случай краищата на корпуса и артилерията са абсолютно незащитени.

След анализ на резултатите от стрелбите, Съветът по корабостроене (на френски: Conseil des Travaux) взема решение за създаване на крайцер с изцяло бронирани бордове, което да защитава кораба от фугасните снаряди среден калибър.^[32] Така се ражда проектът „Дюпюи де Лом“ (на френски: Dupuy de Lome).

Крайцерът действително се оказва новаторски. За разлика от досегашните проекти, „Дюпюи де Лом“ е с напълно бронирани бордове, включително до горната палуба.^[34] Главният и средният калибър е поместен в еднооръдейни бронирани кули и по този начин е много добре защитен.^[35] Външно кораба се отличава с огромен по размерите си таран^[36]

Крайцерът се оказва с толкова прогресивна конструкция, че строителството му отнема седем години.^[37] „Дюпюи-де-Лом“, влиза в строй през 1895. Както всеки еволюционен модел и той не е лишен от недостатъци. Скоростта му е по-ниска от проектните 20 възела, а екипажа страда от прекомерна теснота^[38] Главният недостатък, по мнение на френските политици, е високата му цена, още повече, че планирана серия за строеж била до 200 броненосни крайцера.^[33] Поради това следващите образци в този клас са доста по-малки като размери.

Проектът броненосни крайцери тип „Амирал Шарне“ (на френски: Amiral Charner) е намален вариант на предшественика им. Водоизместимостта е съкратена с 2000 тона, бронирането – намалено по площ и дебелина, намален е и калибърът на средната артилерия.^[39] Независимо от това четирите построени кораба от този проект се считат за достатъчно успешни, особено ако се отчете малката им водоизместимост – под 5000 тона.^[40] Скоростта обаче е все още скромните 19 възела.^[40] Към 1894 всички кораби от този проект вече са постъпили във флота, т.е. преди техния „предшественик“.

Следващият френски крайцер става „Потюо“ (на френски: Pothuau), силно критикуван от специалистите. Откровено слабо брониран, все същите 19 възела ход.^[41]

Лошата тенденция е спряна от Едуар Локруа – новият морски министър.^[42] В 1896 по негово настояване е заложен огромният, за френските мерки, броненосен крайцер „Жана д’Арк“ (на френски: Jeanne d’Arc). Над 11 000 тона, брониран според най-високите стандарти.^[43] За първи път в него е използвана впоследствие наречената „френска“ или „американска“ схема на брониране.^[43] Основното в нея е затварянето на всички жизненоважни за кораба части в голяма добре бронирана кутия.

„Жана д’Арк“ не успява да достигне проектните 23 възела скорост. За сметка на това поради огромния брой котли, получава шест комина в профила си – две групи по три броя.^[42] Негатив на кораба е слабото му въоръжение.^[44] Въвеждането в експлоатация става през 1902 г.

Изплашени от размерите и съответната стойност на „Жана“ французите, на крайцерите от типа „Дюпле“ (на френски: Dupleix), намаляват водоизместимостта 1,5 пъти. Три единици влизат във флота към 1904. Скоростта им е малко над 20 възела с намалено въоръжение и броня, спрямо предшественика им.^[45] На тези крайцери французите за първи път се оитват да използват двуоръдейни кули, но са разочаровани от резултата.^[46]

Следващият тип крайцери – „Монкалм“ (на френски: Montcalm) също е от три единици. В тях съществено е усилена защитата на артилерията, но скоростта все още е недостатъчна.^[47] През периода 1903 – 1904 г. посъпват в строй 5 крайцера тип „Глуар“ (на френски: La Gloire). Те са с близо 10 000 тона водоизместване, с изпитаните еднооръдейни кули. Хубавият проект обаче е със скромна скорост – малко над 21 възела.^[48]

Трудно е да се прецени дали проблем в случая е качеството на самите кораби или самата военноморска доктрина на Франция.

„	Многотръбните гиганти не са подходящи за генерално сражение с противника. Но не са и много подходящи за ловци на търговските съдове. Да ги използваш за борба с комуникациите на противника е все едно да чупиш яйцата с чук. Тези кораби са с малка автономност на действие при явен излишък на артилерия и на почти ненужното в открито море пълно брониране.	“
Кофман В. Л. Многотрубные гиганты^[46]

Новата серия е от три единици по проекта „Леон Гамбета“ (на френски: Leon Gambetta), приета на въоръжение до 1907 г. Вече с 12 000 тона водоизместимост, с макар и формално същото брониране, то фактически е по-добро заради използване на новата броня тип „Круп“.^[49] Главната промяна са вече сдвоените оръдейни кули, което силно повишава огневата им мощ. Към този тип често отнасят и „Жул Мишле“ (на френски: Jules Michelet), единствената им разлика е дължината на ствола на главния калибър на артилерията. Недостатък на проекта е само скоростта – около 22 възела.^[50]

Опит да се отстрани това е следващият кораб – крайцерът „Ернест Ренан“ (на френски: Ernest Renan), построен в 1909 г.^[51] Намалявайки броя на оръдията и с увеличена мощност на машините, най-после 24-те възела скорост са достигнати. Най-видимото доказателство за спечелената битка за скоростта е връщането към шесткоминната схема (след „Жана д’Арк“ всички са четиритръбни). Британия и Германия вече спускат на вода линейни крайцери, за които и най-добрите френски крайцери са лесна плячка.^[52]

В Германия

През последното десетилетие на XIX век към броненосните крайцери проявява интерес и стремително развиващият се флот на Германия. Следва да се отбележи, че при тях строежът на дадения тип кораби е без ясна концепция за използването им, което води до странни образци.

Терминът „броненосен крайцер“ отсъства в немската класификация.^[53]^[54]

Фактически за първите броненосни крайцери в Германия могат да се приемат построената в Англия броненосна фрегата „Кьониг Вилхелм“ (в строй от 1869 г., 9600 тона, ход 14,7 възела) и казематните броненосци „Кайзер“ и „Дойчланд“ (в строй от 1875 г., 8800 тона, скорост 14,5 възела), които правят няколко далечни похода на изток. През януари 1897 г. след реконструкция са преквалифицирани като крайцери.^[55]

Първият немски броненосен крайцер „Фюрст Бисмарк“ (на немски: Furst Bismarck) влиза в строй през 1900 г. Той предизвиква голямо недоумение в чуждите специалисти,^[56] като вариант на броненосец от типа „Кайзер Фридрих III“ (на немски: Kaiser) – силно въоръжен, добре защитен, но бавен (под 19 възела) и с явно недостатъчна автономност на плаване.^[54] Неговата ценност като бойна единица в немския флот е доста съмнителна с тези параметри.^[56]

Следващият немски броненосен крайцер „Принц Хайнрих“ (на немски: Prinz Heinrich) е първият образец, който наистина може да се отнесе към класа на броненосните крайцери. Наистина спрямо предходния проект е по-малък, по-малко въоръжен, с по-слаба защита, но за сметка на това е с голяма автономност, а скоростта му достига 20 възела.^[57] Той влиза в строй в 1902 г., ставайки първият от планирани 14 крайцера от 1-ви ранг, които флотът планира да създаде.^[58]

След натрупването на определен опит, немските корабостроители залагат направо два броненосни крайцери тип „Принц Адалберт“ (на немски: Prinz Adalbert), които влезат в състава на флота през 1903 г. и 1904 г. В отличие от предшественика си тяхното основно въоръжение е комбинация между 210 mm и 150 mm оръдия. Останалите характеристики са малко изменени с изключение на увеличената автономност на плаване.^[59]

Следващите образци са броненосните крайцери тип „Йорк“ (на немски: Yorck). Те са плавно развитие в серията и не са силно променени, освен скоростта над 21 възела и различен силует.^[60] Влизат в строй през 1905 и 1906.

Най-известните броненосните крайцери на Германия са двата кораба от следващия проект – броненосните крайцери тип „Шарнхорст“ (на немски: Scharnhorst). Със значително увеличената си водоизместимост те имат доста добра защита, а въоръжението на главния калибър вече е двойно – вместо четири 210 mm оръдия при предишните проекти, „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ носят вече осем такива.^[61] Скоростта е висока спрямо критериите в класа, далечината на плаване е сериозно увеличена. Всъщност в проекта няма нищо изключително, а просто са отстранени явните недостатъци на предишните типове. Славата им се дължи на великолепната победа при Коронел, отколкото на конструктивни достойнства.^[62]

Като цяло за немската флота може да се каже, че немските броненосни крайцери са сносни, но определено не отлични кораби. Британските експерти отбелязват:

„	Ако ги сравним с британските им съвременници, те не правят добро впечатление, може би ако изключим „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“, и няма да е преувеличено да кажем, че броненосните им крайцери са най-лошо проектираните и най-малко боеспособните германски кораби към 1905 година.	“
Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1860 – 1905.^[63]

Те постъпват във флота в периода 1907 – 1908 година, когато влизат в строй^[64] британските линейни крайцери тип „Инвинсибъл“, чието явно превъзходство е доказано в битката при Фолкландските острови.