From Wikipedia, the free encyclopedia
Биотитът е широко разпространена магнезиево-желязна слюда от клас силикати.[1] Получава името се през 1847 година в чест на френския физик, астроном и математик от XIX век Жан-Батист Био, изучавал оптичните свойства на слюдите. По състав е междинен минерал между чисто магнезиевите и чисто железните слюди. Химичната формула на биотита и някои негови разновидности е K(Mg,Fe)3[AlSi3O10](OH,F)2.[2][3]
Биотит | |
Характеристики | |
---|---|
Твърдост по Моос | 2,5 |
Цвят на чертата | бяло |
Биотит в Общомедия |
Биотитът е с разнообразен произход, но по правило е ендогенен минерал, главен скалообразуващ компонент на много магмени скали.[4] Образува се при кристализация на магмата и влиза в състава както на интрузивните скали като гранити, сиенити, диорити, така и при екструзивните липарити и трахити.[5] Образуван при високо налягане се среща и при някои метаморфни скали като гнайси и слюдени шисти.[2] По-рядко се среща в пегматитови жили, но там са намерени най-големите кристали биотит.[4][5] Може да се получи и в резултат на химични промени на амфибола и авгита.[5] В магмените скали се образува по-късно от останалите силикати, но ако концентрацията на калия и водата е висока, той може да кристализира и преди тях. Съставът му в скалите се колебае в зависимост от техния химизъм. Температурата му на кристализация варира между 500° и 600 °С.[2]
При изветряне и хидратиране минералът губи стъкления си блясък, характерната цепителност и еластичност, променя твърдостта и специфичното си тегло, а цветът му изсветлява.[3] Губи калия си, който се замества с водни молекули. Ферокатионите (с валентност 2+) в състава му се окисляват до ферикатиони (с валентност 3+), като успоредно с това намалява и съдържанието на магнезий. Този процес протича и при хидротермални условия и води до образуването първо на хидробиотит, след това на вермикулит и накрая на каолинит, като при тази метаморфоза цветът на минерала се променя от почти черен до златистожълт. Такива променени биотити са познати под името рубелан или „котешко злато“, а самият природен процес се нарича баумеризация.[2]
При допълнително химично изветряне биотитът се разлага напълно, образувайки хидрооксиди на желязото и глинести минерали. В процеса на механично изветряне се отнася от течащи води към морските басейни. Там, подложен на влиянието на солената вода, се отлага във вид на глауконит.[3]
В гранитоидите и пегматитите съпътстващите минерали обикновено са фелдшпат, кварц, гранат, мусковит; в кварцитите – андалузит, кордиерит, ставролит, амфибол; в гнайси и шисти — плагиоклаз, кварц, мусковит, дистен, силиманит и други.[3]
Структурата на биотита е моноклинно-призматична. В кристалната решетка силициево-кислородните тетраедри са групирани в хексагонални пръстени, подредени в слоеве. Поради това биотитът има съвършена цепителност и лесно се разделя на тънките еластични и гъвкави листове.[5]
Обикновено се среща във вид на псевдохексагонални кристали, оформени като плочи, неправилни люспи или люспести агрегати. В съответствие с планарния тип структура на минерала, кристалите се изменят от тънкоплочести до призматични. Призматичните се срещат доста по-рядко и са образувани при бърза кристализация и високо пресищане. В пегматити като тези в Гренландия и Скандинавия са намерени огромни биотитовите кристали с размери до около 7 m2.[2]
През 1998 година Комисията за номенклатура и класификация към Международната минералогическа асоциация премахва статута на биотита като отделен видов минерал и приема името като наименование на група богати на желязо слюди, включваща следните индивидуални членове: флогопит, анит, сидерофилит и ийстонит. В литературата и между колекционерите обаче биотитът все още остава с традиционното си име и рядко се прави разграничение между членовете на групата, с изключение на флогопита.[6][7] Понякога името се използва и за всички слюди с тъмен цвят.[6]
Тъй като съставът на оксидите на различните химични елементи в биотита, съотношението между тях и наличието на множество примеси са твърде разнообразни, той формира доста разновидности:
Химичният състав на биотита е силно променлив, което е причината и за многобройните му разновидности. Минералът съдържа:[10]
Биотитът лесно се разтваря от концентрирана сярна киселина. В пламъка на свещта бързо започва да се топи по ръбовете. Под въздействие на атмосферните влияния се изменя, превръщайки се в зелен хлорит или безцветен до почти безцветен мусковит.[10]
Биотитът се намира в изобилие в световен мащаб, но колекционерските екземпляри не са чести и идват от няколко пункта. Интересни и красиви образци се намират в пегматити в Русия, Гренландия, Бразилия и Скандинавия. В Скандинавия, главно в Норвегия се срещат биотити с огромни размери, чиято площ достига до 7 m2. Великолепни екземпляри на кристали се намират в Италия, сред продуктите на изригвания на Везувий, както и в долината Вал ди Фаса, провинция Тренто.[10] Интерес представляват и кристалите от немската планина Айфел, областта около град Порто в Северозападна Португалия и провинция Бенго в Ангола.[7]
Няма широко промишлено приложение, но има голямо научно значение, тъй като позволява да се съди за условията, при които са образувани различните скални породи, съдържащи биотит.[10] Чрез аргоновия и стронциевия методи се използва за определяне на абсолютната възраст на скалите.[4]
Рядко се среща в колекции, тъй като е разпространен по целия свят. Все пак интерес за колекционерите представляват необичайно големите листове. Почистването на биотита става много трудно, защото лесно абсорбира вода и започва да се разпада. Най-добрият начин за почистването му, както и на останалите слюди, е със суха електрическа четка за зъби.[7]
Биотитът се обогатява посредством гравитационни, магнитни или флотационни методи. Използва се в производството на смазочни материали, бронзови и топлоустойчиви оцветители, електроизолационни материали, декоративни цименти, в оптическото приборостроене и други.[4]
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.