Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност
разстройство на неврологичното развитие / From Wikipedia, the free encyclopedia
Синдромът на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ) или Хиперкинетичното разстройство с нарушение на вниманието (ХРНВ) (на английски: attention deficit hyperactivity disorder, съкратено ADHD) е разстройство на неврологичното развитие, характеризиращо се с екзекутивна дисфункция, предизвикваща симптоми на невнимание, хиперактивност, импулсивност и емоционална дисрегулация, които са прекомерни и повсеместни, възрастово неподходящи и пречещи в множество контексти.[1][2][3]
Тази статия се нуждае от вниманието на редактор с по-задълбочени познания. Ако смятате, че имате необходимите знания, подобрете тази страница. |
Тази статия е твърде дълга за удобно четене и навигация. Прочитането на целия текст може да отнеме повече от 35 минути. |
Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност | |
Хората със СДВХ може да се затрудняват повече от другите да задържат вниманието си върху някои задачи (като училищна работа), но могат да поддържат необичайно интензивно ниво на внимание за задачи, които намират за незабавно възнаграждаващи или интересни. | |
Специалност | Психиатрия; Педиатрия |
---|---|
Симптоми | невнимание, хиперактивност, екзекутивна дисфункция, дезинхибиране, емоционална дисрегулация, импулсивност, нарушена работна памет |
Причини | Генетични (наследени, мутация de novo) и в по-малка степен фактори на обкръжаващата среда (излагане на биологични опасности по време на бременност, черепно-мозъчна травма) |
Методи за диагностика | Въз основа на симптоми, след като са били изключени други възможни причини |
Диференциална диагностика | Нормално активно дете; Биполярно разстройство; Синдром на когнитивното откъсване; Поведенческо разстройство; Голямо депресивно разстройство; Разстройство от аутистичния спектър; Опозиционно предизвикателно разстройство; Обучително разстройство; Интелектуална недостатъчност; Тревожно разстройство; Гранично разстройство на личността; Разстройство от феталния алкохолен спектър |
Лечение | Психотерапия; Медикаменти; Промяна на начина на живот |
Лекарства | Стимуланти на ЦНС (метилфенидрат, амфетамин), нестимуланти (атомоксетин, вилоксазин), алфа-2-адренергични антагонисти (гуанфацин XR, клонидин XR) |
Класификация и външни ресурси | |
МКБ-10 | F90. |
МКБ-9 | 314.00, 314.01 |
Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност в Общомедия |
Симптомите на СДВХ възникват от екзекутивната дисфункция,[4][5][6] а емоционалната дисрегулация често се счита за основен симптом.[7][8][9] Екзекутивните способности са общ термин за контролиращите умствени процеси, които са в основата на физическия, когнитивен и емоционален самоконтрол[10][11] и най-общо се изразяват в „способността да се поддържа адекватно равнище за решаване на проблемите за да се постигне бъдеща цел“.[12]
СДВХ се свързва с други неврологични и психични разстройства, както и с някои непсихични разстройства, които могат да причинят допълнителна вреда, особено в съвременното общество. Макар че хората със СДВХ се затрудняват да задържат вниманието си върху задачи, характеризиращи се със забавени награди или последствия, те често са в състояние да поддържат необичайно продължително и интензивно ниво на внимание към задачи, които наистина намират за интересни или възнаграждаващи: това е известно като хиперфокус.
Точните причини за СДВХ са неизвестни в повечето случаи.[13][14] При повечето хора със СДВХ роля играят много генетични и рискови фактори на обкръжаващата среда. Рисковете на обкръжаващата среда за СДВХ най-често оказват влияние в ранния пренатален период. В някои случаи едно единствено събитие може да причини СДВХ, като травматично мозъчно увреждане, излагане на биологични опасности по време на бременност, голяма генна мутация или екстремни лишения от обкръжаващата среда в ранна възраст. По-късно в живота няма биологично различен СДВХ с начало в зряла възраст, освен когато СДВХ се появи след травматично мозъчно увреждане.[15]
Генетичните фактори играят важна роля. СДВХ има тенденция да се разпространява в семейството и процентът на наследственост е 74%.[16] Токсините и инфекциите по време на бременност, както и мозъчните увреждания могат да бъдат рискове на обкръжаващата среда.
Синдромът засяга около 5-7% от децата, когато се диагностицира чрез критериите на ДСН-IV (1994),[17] и 1–2%, когато се диагностицира чрез критериите на МКБ-10 (1994).[18] Процентите са сходни между отделните държави и разликите в процентите зависят най-вече от това как е диагностициран.[19] СДВХ се диагностицира приблизително два пъти по-често при момчетата, отколкото при момичетата, и 1,6 пъти по-често при мъжете, отколкото при жените,[20] въпреки че заболяването се пренебрегва при момичетата или се диагностицира в по-късна възраст, тъй като техните симптоми понякога се различават от диагностичните критерии.[21][22][23][24] Около 30–50% от хората, диагностицирани в детството, продължават да имат СДВХ и в зряла възраст, като за 2,58% от възрастните се смята, че имат СДВХ, започнал в детството.[25][26] При възрастните хиперактивността обикновено се заменя с вътрешна ажитация и те често развиват механизми за справяне, за да компенсират уврежданията си. Състоянието може да бъде трудно различимо от други състояния, както и от високите нива на активност в рамките на нормалното поведение. СДВХ има отрицателно въздействие върху свързаното със здравето качество на живот на пациента, което може да бъде допълнително влошено от или може да увеличи риска от други психиатрични състояния като тревожност и депресия.[27]
Препоръките за лечение на СДВХ варират и обикновено включват комбинация от лекарства, психотерапия и промени в начина на живот.[28] Британските насоки като първоначален отговор наблягат на промените в обкръжаващата среда и на обучението относно СДВХ за пациентите и грижещите се за тях. Ако симптомите продължават, може да се препоръча обучение на родители, лекарства или психотерапия (особено когнитивна поведенческа) въз основа на възрастта.[29] Канадските и американските насоки препоръчват лекарства и поведенческа терапия заедно, освен при деца в предучилищна възраст, за които лечението от първа линия е само поведенческа терапия.[30][31][32] Медикаментите са най-ефективното фармацевтично лечение,[33] въпреки че могат да имат странични ефекти[33][34][35][36] и всички подобрения биват изгубени, ако лекарството бъде прекратено.[37]
СДВХ, неговата диагноза и лечението му се считат за спорни от 70-те години на 20. век. Тези противоречия включват лекари, учители, политици, родители и медии. Темите включват причините за СДВХ и употребата на стимулиращи лекарства при лечението му. СДВХ вече е добре утвърдена клинична диагноза при деца и възрастни и дебатът в научната общност се съсредоточава главно върху това как да се диагностицира и лекува.[38][39] СДВХ е официално известен като разстройство с дефицит на вниманието (на англ. ADD) от 1980 до 1987 г. Преди 80-те години на 20. век е известен като хиперкинетична реакция на детството. Симптоми, подобни на тези на СДВХ, са описани в медицинската литература от 18 век.
СДВХ е класифицирано като заболяване на развитието (англ. developmental disorder), поведенческо отклонение (англ. behavior disorder) и неврологична патология. Като заболяване на развитието СДВХ се характеризира със забавено развитие на самоконтрола.[40] Това забавяне има и физиологично проявление – с използването на ЯМР е установено забавено развитие на фронталната мозъчната кора, като една от последните области, които узряват – средата на префронталната кора, изостава с пет години при хората със СДВХ спрямо останалите. Приема се, че това забавяне е и причината за симптоматиката на СДВХ.[41]